СЕЗОН ЗА ЛОВ НА ДИВИ КУЧКИ: Бонус Глава 04 – Анелия

2010-12-18 02:30:41; book, български, Сезон за Лов на Диви Кучки, Rogger Dojh, Сезон за Лов на Диви Кучки, Rogger Dojh

Сезон за Лов на Диви Кучки
Автор: Rogger Dojh
Редакция: Райна Деницова
Издания:


Интернет, 2003 Издателска къща “ЛИК”, София, 2004, ISBN 954-607-641-4


 
       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|
 
Бонус Глава 4
Анелия
 
Началото на октомври, 1999 г.
 
Сутринта в единадесет часа все още спях. Не, че имах някаква представа, колко е часът, нито че съм заспал, поне не и до момента, в който телефонът до леглото ми иззвъня. В просъница го вдигнах, доста кисел и съвсем неадекватен, изръмжах неориентирано "Да моля" вместо традиционното "Слушам" и чух едно "Добър ден, Доч?" в слушалката. Гласът на девойката от другата страна ми беше напълно непознат.
 
Това изобщо не ме разбуди.
 
- Аз съм - отвърнах неориентирано.
 
- Здрсти.
 
Винаги се ядосвам малко, когато не знам с кого разговарям. Адски е тъпо, но си е така.
 
- Кой се обажда? - попитах доста грубо, като се има предвид, че и гласът ми беше малко паднал и звучеше дрезгаво.
 
- Анелия - отговори девойчето на фона на градския транспорт, чието бучене подсказваше, че се обажда от уличен телефон.
 
Едва сега мозъкът ми заработи.
 
Анелия беше момиче, с което се бях запознал преди година-две в IRC. Беше звучала готино, забавно, пък и на снимката изглеждаше доста свежа. Дори си бях правил устата да се срещнем, като идва към София, но тя отказа. Не, че очаквах нещо друго, в крайна сметка по онова време IRC беше доста по-различно място от сега.
 
В края на това лято тъкмо бях скъсал с последната си жена, когато Анелия отново се появи в IRC. Или по-скоро аз се появих, тъй като за около година глупавата мания ме беше напуснала. Момичето сподели, че е кандидатствало в София и ще идва да учи тук. Това ме зарадва и й оставих телефона си срещу имагинерното обещание да call-не, щом започне лекции. Но не очаквах от нея да прояви някаква особена инициатива.
 
Цялата тази история беше причината ако не да се разбудя напълно, то поне да проявя известен интерес. Затова отвърнах с някакъв поздрав и я запитах от София ли се обажда.
 
- Да, вече започнахме лекции и в момента съм на ректората. Да не те събуждам?
 
- Не се безпокой - отвърнах не особено убедително с все още ръмжащ глас.
 
- Ако искаш мога да ти се обадя по-късно.
 
- Хайде звънни към 12 и половина?
 
- Тогава съм на лекции. Мога да се обадя в един. Но ако искаш ще ти звънна направо утре.
 
- Обади се в един.
 
- Не-не, утре ще ти се обадя, ако искаш.
 
- Ок, до утре тогава.
 
Омагьосах се отново на леглото и съвсем скоро откъртих за още някой-друг час.
 
Така или иначе след подобен радушен прием момичето едва ли щеше да ме потърси отново.
 
 
По това време studio e-design вече съществуваше като неформална организация и Yeahman беше най-младият й член - 16 години. Именно поради тази причина Анелия реши, че е малкият ми брат, когато отивах на срещата, която в крайна сметка успяхме да си уговорим, след като тя ми беше вързала тенекия в общежитието предния ден.
 
Отскоро имах кола, Синята птица, както О-Гош я кръсти, общо взето една Шкода 120L на 12 години, и за да има къде да спра си бях уговорил срещата на паркинга пред централния вход на стадион Васил Левски. Закарах Yeahman до там, защото му беше по-удобно да си хване превоз от Орлов мост, отколкото от Иван Вазов.
 
Измъкнахме се двамата от колата и ето я Анелийка, хили се насреща и вече бръмчи извинения за миналия път, които аз е се опитвам да прекъсна, тъй като не ме интересуват. Обяснявам й, че Yeahman ми е колега, а не малко братче, което развеселява много и двама ни с него, а тя май се панира малко. И без това ситуацията е леко неловка - познаваме се само от няколко разговора в Интернет и от една среща на вратата на колата ми пред 52-ти блок в Студ Град.
 
Есента беше вече дошла и беше застудяло. Всъщност си беше направо студено. София и без това не е най-красивият град на света, а сега беше посивяла, тъпкана с хора и автомобили и градски транспорт, шумна и опушена и общо взето противна. Небето - и то беше сиво, убивайки всякакъв случаен цвят, а хората - нервни от цялата неприятност на ситуацията и само правеха нещата още по-отвратителни.
 
Горе-долу такъв беше фонът, на който изучавах момичето пред мен. Първата мисъл, която мина през главата ми още предния ден, когато се състоя и първата ни среща F2F, беше - готина кучка, става, но определено не е това, което очаквах. Не, че се разочаровах - вече имах известен и доста плачевен опит от подобни IRC запознанства и съвсем нормалното развитие на нещата беше да мълчим тъпо известно време, всеки да си мисли, че другият очевидно е подбрал именно онези снимки, на които най-малко си прилича и ги е пратил и да се чуди, защо в IRC разговорът течеше толкова леко и приятно, а сега да се насереш не можеш да измислиш какво да кажеш.
 
Докато стояхме прави насред паркинга, заобиколени предимно от автомобили и от Yeahman, нещата стояха малко по-различно. Тя, за мое облегчение, не млъкна на втората дума. Освен това беше слабичка, горе-долу дребничка, облечена с черно вълнено палтенце, светли дънки и някакви готини обувки (от тея, дето са черни, със заоблени носове и много дебела подметка).
 
Както се оказа, момичето беше свършило лекции по-рано и се беше мотало навън известно време и беше попремръзнало. Поради тази причина без много да се бавим с нея тръгнахме нагоре покрай Баба Яга по Гурко. Yeahman зави надясно към Орлов мост.
 
По пътя взе да ми става забавно. Говорехме за глупости, но общо взето нещата вървяха добре и, което веднага ми хареса, детето имаше чувство за хумор, на което да се смея и май се забавляваше на моето такова. Това по принцип е доста важен момент, защото повечето хора изобщо не се смеят тогава, когато аз. Отначало дори си мислех, че нещо не е наред с мен, но по-късно развих теорията, че масата хора са доста задръстени и това обяснява всичко. А изключенията, които не са задръстени и пак не ми разбират хумора се класифицират в т.нар. снобска интелигенция. В крайна сметка обаче реших, че самият аз започвам да се държа снобски и все пак набелязах собственото си чувство за хумор като болно и извратено, постигайки по този начин известна хармония със света.
 
Отидохме Под Бора. Чувствах се малко странно - не всеки ден се запознаваш с напълно нов човек, чийто личен свят няма никаква допирна точка с твоя. Обикновено повечето запознанства стават посредством трети лица и свързващата нишка си съществува. Не и този път.
 
След като си взехме по един сок от бара (знам как звучи - по един сок... точно такова си и беше, както звучи) и седнахме, за момент настъпи неловко мълчание. Докато мълчахме се вторачих в лицето на Анелия - не за да го изучавам, защото по принцип от едно лице не мога нищо да науча, а за да добия емоционална представа за него. Всъщност този мой навик трябва да е доста смущаващ, защото момичето не се забави да се размърда и да попита, какво има.
 
- Нищо - отвърнах. - гледам.
 
След това развих теорията за неловкото мълчание и индианския поглед, която бяхме измислили наскоро с малката ми братовчедка.
 
От дума на дума, започнахме да се заяждаме добронамерено. После обсъдихме, колко са противни съседите ни по маса, тъй като нямаше как да не им слушаме глупостите. Анелийка си поигра с едно изкуствено цвете от вазичката на масата и като че ли разговорът съвсем замря.
 
- Жалко че съм с кола - казах. - Алкохолът много помага в такива случаи.
 
- Аз не пия - отговори момичето насреща ми. - Става ми лошо на стомаха от алкохол.
 
- Зависи колко пиеш - отвърнах.
 
- От една чаша даже.
 
Това ме поразочарова, защото да се напиеш с някого е супер яко, а е ужасно досадно да общуваш с жена, която седи трезва. Или трябва и ти да си траеш, или да рискуваш да алкохолизираш и да наприказваш куп глупости, които на следния ден ще бъдат внимателно анализирани.
 
- Между другото, сокът от касис е много гаден - споделих. Тя пиеше именно такъв.
 
- На мен ми е любимият.
 
- То не, че мултивитамин е много вкусен. Този е отвратителен. Но и в това има известна идея, защото ако е готин ще го изпия за нула време, а сега мога да го ближа до утре.
 
Кратка тишина.
 
- Btw, знаеш ли що не мога да понасям касис? Това е след един купон у О-Гош. Беше адски тъп и жените бяха ужасни, просто отвратителни. Имам чувството, че Гери беше обиколила Младост с грозомер и беше взела със себе си само тези жени, на които той се беше избушил. Имаше една, дето пускаше Виолетов Генерал и имаше още една такава българска група, как беше... - погледнах Анелия въпросително.
 
- Не знам - отвърна тя. - Аз и Виолетов Генерал не зная какво е.
 
- Няма значение, тая добре че си тръгна. А с нея имаше още една, дето същия ден имала рожден ден. И си тръгна и тя нацупена и едва после по пътя към спирката казала това на някой от пръчовете, дето ги изпращаха през квартала. Беше се сговнило момичето, че никой не й обърнал внимание. Тя от всички най-ставаше, но са, като седи в ъгъла и мълчи, какво очаква, всички да се хвърлят да я свалят ли. Да беше казала, че има рожден ден, специално за нея щеше да е купона, и без т'ва нямаше повод.
 
- Искаше да ми обясниш, защо мразиш сока от касис - напомни ми Анелия.
 
- Чакай са, то това е свързано. И значи, Виолетов Генерал като си тръгна и всички бяхме толкова щастливи, че решихме да направим магия да не се върне. В едната стая всички се бяха направили на животни с трева и аз отидох в кухнята, където по радиото хванах на края на средни вълни има един сигнал, тъ-тъ-тъ тъ-тъ-тъъъъъъ-тът, ако го знаеш.
 
- Не - вметна Анелия.
 
- Е, няма значение, много е досадно и хипнотизиращо. И се бяхме събрали в кухнята пет-шест приятелчета, и се напихме като прасета и слушахме това нещо. По едно време някой огладня и извади от камерата един буркан с развалено сладко от касис - тук Анелия направи отвратена физиономия - което вонеше на урина от котки и беше ужасно на вкус. На някой му хрумна, че това е сладко против Виолетов Генерал и трябва всеки да изяжда по една лъжица, веднага щом някой предложи, като магия да не се върне Виолетовия Генерал. Беше много гнусно, но и ние бяхме много пияни и даже преследвахме останалите на купона да ядат от него, но никой не искаше.
 
- Та значи, стана ми лошо от алкохола, щото се бях нарязал яко, и отивам в банята да драйфам. А у О-Гошови котките серат и пикаят в банята на канала и вътре мирише, не е истина. И само влизам и ме лъхва една воня, ама точно като на Виолетов Генерал. Както се чудех, как да се издрайфам, и това като ме удари в носа и повече нямах никакви проблеми. Всъщност, изобщо не съобразих, че съм ял Виолетов Генерал и като започнах да повръщам и излезе едно червено и се напекох ужасно, че ми е станало нещо и драйфам кръв. Добре че ми просветна по едно време, вече направо се бях отписал. Между другото се получи много добре, че повърнах, защото от това сладко кой знае как щях да се натровя. Та от тогава надуша ли касис и ми прилошава отново. Все едно пиеш червена пикня от котки.
 
Вече не си спомням реакцията на цялото това откровение, но атмосферата като че ли се поотпусна и още доста време си комуникирахме в кръчмата. След това станахме да си ходим и на Васил Левски на спирката на автобусите предложих на Анелия да я откарам до тях в Студ Град.
 
- Искаш ли да те закарам - викам.
 
- Не, не, няма нужда, ще си взема автобус.
 
- Не бе, никакъв проблем няма, щом ти предлагам, вместо да мръзнеш...
 
- Няма нужда сега да се разкарваш заради мен.
 
Явно беше, че всъщност няма нищо против да се повози, вместо да се лангърка с транспорта, затова, вече малко подразнен (много е тъпо да предлагаш на някого нещо подобно и тоя да се дърпа), й казах, че ако държи да мръзне и да се мота, нейна си работа, за последен път й предлагам и да върви пеш ако иска.
 
Няма начин, съгласи се, тъй че се разходих до студентски град.
 
...
 
Средата на октомври, 1999 г.
 
Между другото, Анелия имаше сестра - Ваня - с която всъщност се запознах F2F още преди да се срещна със Анелия (докато чаках в стаята им Анелия да дойде). Двете по това време живееха в студентски град, в 52-ри блок. Въпреки, че общежитията там по принцип са абсолютни дупки, тяхната стая беше доста приятно устроена. Вътре даже се моташе някаква 486-ца. Ей такива работи.
 
След ходенето ни в Под Бора, получих официална покана да им ида на гости при първа възможност. Изчаках да мине малко време и си замъкнах задника до студ град, после още веднъж и още веднъж, а в стаята им все нямаше никой.
 
Накрая ми отвори някакъв пръчляк и се оказа, че съм бъркал етажа.
 
Все тая, Ваня имаше рожден ден през октомври. Бях в час по въпроса, защото всъщност Анелия ми беше вързала тенекия първия път именно, защото ходила да купува подаръци. И след като вече стана ясно, на кой етаж са, купих един шоколад и на въпросната дата привечер се появих на вратата им.
 
...
 

Подкрепете финансово (с еднократно дарение в размер на 1 лв.) онлайн-изданието на Сезон за лов на диви кучки, като използвате бутона ePay now!


 

Copyright (C) 2020 dojh.net | rogger@dojh.net